Проявих жестокост. Казах истината, но все пак си беше жестокост. Сега един човек размишлява над моите думи и изпитва чувство на вина към друг. Може би дори се възхищава на моята "честност". 
А беше всъщност подлост. Защото исках да посея съмнение, а не да помогна, както накрая го представих. Подлост от слабост.
Да уязвя някого, зад фасадата на добронамерен съвет.
Да натрия носа.
Да покажа, как би било правилно.
Да се направя на много "печена" и различна, само за да прикрия собствената си уязвимост и несигурност.
Казах истината. Единственото ми успокоение.
Чувствам вина, а семето на съмнението е вече посято. И в мен и в него.
Ще сърбам собствената си попара, защото се поддадох на страха и слабостта си.