Щурци

Щурци. Толкова звънки. Сякаш леглото ми е изнесено на терасата.
В София за жалост ги няма. Или поне там, където живея.
Щурците ми липсваха най-много през годините. И черешите. И полята от макове. Обичам сезона на маковете. Обичам да пътувам с влак. Ако трябва да си призная и против градския транспорт против нямам.. Може би, защото не го ползвам често..
Или по-скоро защото обичам да зяпам. Хората. Жестовете им. Лицата. Гадая, какво мислят. От какво се боят? Защо се усмихват? Защо са намусени? Какви ли семейни драми ги мъчат?
Дали са влюбени? За какво се борят? Аз като тях ли съм? А как ли изглеждам отстрани? Нещо като "социо-воайорство" без сексуален контекст.
А с влак е още по-хубаво. Невероятно е, какви образи живеят сред нас! Странно как, но влакът сближава, развързва езици, превръща се в изповедалня, докато през прозореца се менят пейзажите. Прекрасни по това време на годината. Свежо зелени, червени, на места шарени. И тези гигантски морета от макове.
И алергията ми. Да си дойда на дума. Не може все пак всичко идеално да е..
Не искам да се затварям в офиса, не искам уикенда да  е само два дни. Не и когато е толкова цветно..
Не и когато чувам песента на щурците..