Малък урок за бъдещето.. или малка лекция от миналото..

Все още ми е широко около врата. Има още задачи за вършене преди така жадуваната "свобода". А дали е свобода или поредната химера? Такива сме- искаме винаги това, което нямаме, а когато го получим започваме да страдаме по чуждото. Такава е нашата природа. Променлива, неустойчива. Това ли ме чака отново?

Искам независимост без риск, успех без падение, сигурност и тръпка. Искам взаймно изключващи се неща. Искам, искам, искам. Как не я искам тая дума в живота си. Искам, трябва, вярвам. Искам ли? Щом искам значи нямам? Трябва ли? Значи не го искам достатъчно. Вярвам ли? Значи не съм сигурна, допускам съмнението.

Трябва просто да приема  природата си. И може би да я обикна..?

Какво искам? Искам успех и знам, че мога. Готова ли съм обаче да поема неговия товар? Искам прост живот, но готова ли съм да подтисна амбициите си? Мога ли да имам и двете?

Проклинам технологиите, а търся развитие в посока тяхното развитие. Пак противоречие. Искам да бъда близо до земята и природата, а единствения начин да го достигна са технологиите.
Защото там са парите, там е бъдещето... Или се лъжа?
Ненавиждам заблудата, слепотата, идолопоклонничеството на новия свят. А може би ме е страх? Страх да не умра забързана, стресирана, обладана от желанието за успех, пропуснала живота, пропуснала дребните радости. Противоречия и страхове. Защо? Защото..

" Победителят получава работата. Сега от този недъг страдат всички. Технологиите се развиват със скоростта на електрона. А нашите бедни пренапрегнати неврони се опитват да ги догонват. Решенията се взимат за части от секундата. Видял, харесал, споделил, създал си повърхностна представа, постнал го в Туитър. Нямаш време да чакаш и да се съмняваш. Улови мига! Важното е да успееш! Ще се разкайваш после. А, да, и не забравяй, ако си леко несигурен в твърдението си да сложиш в края на реда един усмихнат емотикон."

Защото не искам да свърша така...

Малък урок за бъдещето