Не мога да повярвам, че се случва... След 10 години най-накрая дойде моментът да събера малкото вещи със стойност за мен, да изхвърля една каруца боклуци, да организирам транспорт и една камара други формалности, и да си бия камшика от тази толкова чужда за мен страна.
10 години! Къде ми е била главата да стоя толкова време на място, на което не се чувствам добре? Дали от глупост, дали от страх, дали от липсата на по-добри алтернативи или просто от липса на някаква цел? Сега, когато съм на прага на промяната просто не мога да разбера самата себе си... Защо съм чакала?
Дали съм вярвала, че нещата ще се променят? Че аз ще се променя? Че ще ги обикна? Че ще свикна? Такава заблуда..
10 години.. Преди ме болеше само при мисълта за изгубеното време, за глупостта, гордостта и нерешителността ми. Сега сякаш долавям смисъл. Макар че не мога да го дешифрирам, смътно усещам контурите на нещото, заради което е трябвало да съм тук. Нещото, което е било предвидено за мен, нещото, което ще бъде мое минало скоро, но същевременно е мое бъдеще.
No idea...
Много размисли и страсти тези дни. Колкото се радвам, толкова и се притеснявам. От неизвестното, от решенията, които взимам сега и техните евентуални последствия, от изборът, който ми предстой да направя, от провал. Дори от смъртта, която така и така няма да ме пропусне. Oтново. Толкова мисли. Толкова възможности. Толкова просто и толкова сложно в едно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар