Наскоро попаднах на роман на перуанската писателка Исабел Алиенде. Казваше се "Дневникът на Мая" и разказваше за трудното съзряване на едно младо момиче, което борейки се с демоните си попада в капана на наркотиците и проституцията, за да открие себе си на на един забравен от Бога остров. Макар да използва за отправна точка съдбата на главната героиня, Алиенде докосва още една болна тема, а именно един от най-мрачните отрязъци от историята на Чили, обвит в мълчание и издевателства. Преплитайки умело съдбите на няколко поколения авторката запознава читателя с легендите и традициите на една чужда култура, хвърляйки светлина върху едно, изпълнено със страх и репресии политическо минало.
Макар и доста описателна на моменти книгата ми допадна и ме накара да потърся и други произведения на същата авторка. Така попаднах на "Безкрайният план", един от по-старите романи на Алиенде и първият за нея, в който действието се развива в Съединените Щати. Историята отново преплита съдбите на няколко души от различни поколения и националности. Книгата увлекателно и с голяма доза реализъм разкрива възходите и паденията, страховете и надеждите на главния герой по неговия житейски път, давайки възможност на читателя да го оцени не само от преспективата на собственато му самооценка, а и през погледа на останалите персонажи, на чиито живот Алиенде обръща също дължимото внимание, създавайки пъстър пъзел от съдби и характери.
Една, поне за мен, изключително интересна книга, караща читателя да се замисли за собственото си минало, настояще и бъдеще, за очакванията и страховете, за грешките и мечтите си през призмата на един чужд живот.
"По време на осъствието си бе идеализирала миналото, в най-самотните си мигове бе копняла за ласките на майка си, за закрилата на баща си и за компанията на близките си, но беше забравила колко ограничено всъщност е мястото, където беше родена. През тези години се бе променила, по обувките си носеше прах от целия свят. Кръстосваше къщата като леопард, затворен в клетка,изпълвайки пространството и нарушавайки спокойствието с вихъра на полите си, с подрънкването на гривните си и със своята нетърпеливост."
"Плака за самотното си детство, за битките и пораженията, които напразно се мъчеше да превърне в победи, за старите дългове и изтърпените в живота му предателства, за липсата на майка му и за късното съзнаване на нейната любов. Видя как Маргарет полита в пропаст и се опита да я хване, но тя се изплъзна от ръцете му. Прошепна името на Дейвид, толкова раним и крехък, недоумявайки защо децата му бяха белязани от това непосилно клеймо, защо животът за тях бе толкова труден, дали не им бе предал генетично някакво проклятие и дали те нямаше да изкупуват собствената му вина. Плака за всички свой грешки и за съвъшената любов, за която копнееше, но мислеше за невъзможна, за баща си умрял преди хиляди години, и сестра си Джуди, в плен на най-ужасните си спомени, за Олга с нейната професия на измамница, измисляща си бъдещето на белязаните си карти, и за своите клиенти, не безделниците и измамниците, а жертвите като Кинг Бенедикт и многото други унизени хора, които търсеха помощ в този Двор на чудесата, в който се бе превърнал неговият офис, след което продължи да хлипа, този път за спомените от войната, за другарите, натъпкани в найлонови чували, за Хуан Хосе Моралес, за дванайсетгодишните момиченца, които се продаваха на войниците, за стотината загинали в планината. И когато проумя, че плаче единствено за себе си, отвори очи и най-накрая се намери срещу звяра и трябваше да го погледне в лицето, и тогава разбра, че животното, дебнещо зад гърба му, това дихание, което бе усещал цял живот в тила си, бе собственият му натрапчив страх от самотата, който го измъчваше в детството, когато се затваряше разтреперан в мазето"
Из "Безкрайният план"
Няма коментари:
Публикуване на коментар