Никога не съм мислела, че ще изпитвам толкова силна носталгия по моето Розово, селото ми по майчина линия. Особено като се има в предвид колко се ядосвах като дете, когато ме мъкнеха натам я да берем касис, я да вадим мед, вместо да ме оставят да си кибича пред телевизора или да меря улиците..Мрънках, тръшках се, питах през 5 минути "кога ще си ходим" и мечтаех за мига, в който "мъчението" ще свърши.
Сега, почти 20 години по-късно, седя пред работния монитор (в случая дори два) и усещам далечен полъх на простор и простота. Простота, която носи спокойствие. "Простота" в най-прекрасния смисъл на тази дума. Зелено, тихо, топло, лек ветрец, пчели, цветя, син небосвод, необременненост и безкрай.
Седя, затворена между четири стени, взираща се в екраните пред мен, заобиколена от най-модерна техника. Роб на собствения си избор. Живея в една от материално най-развитите страни на планетата, имам възможност да черпя от ресурсите й стига само да пожелая, а аз мечтая за калдаръмени улици, кучето на двора, за разходка с родителите ми в гората. Мечтая да заровя ръце в пръстта, да посея живот, да пожъна любов. Мечтая, а погледът ми се рее между четири стени..
Няма коментари:
Публикуване на коментар