сряда, 20 февруари 2013 г.

Краят

Усеща се като дупка. Дупката се превръща в пропаст. За първи път безнадежността е толкова осезаема, с такъв диаметър. Направо километър..Надежда имаше. Днес тя умря. Не и така. Не и при тези условия. Не с тези хора. Отива си едно зло за да дойде друго, по-голямо. Вече познато. Изпитвам наистина тъга, защото вече не вярвам, че ще мога да нарека родната си страна ~мой дом~. Това беше! Ще се връщаме за почивка, ще се връщаме за Коледа и може би за Великден. Ще се връщаме, но за кратко. Ще се връщаме, докато има за кого да се връщаме. Никога не съм вярвала, че ще ми се плаче по политически причини. Може би защото не съм допускала, че ще се наложи да бягам от собствения си дом. Исках да вярвам, че е за кратко, че нещата се оправят, че неродените ми деца ще говорят свободно с баба си  и дядо си. На МОЯ език. На този, с който съм била закърмена. Вече не вярвам. Не вярвам и в протестите. Не вярвам в обещания, не вярвам в нищо. Защото всичко е отдавна предначертано. И разпределено. Масите се насочват в желаната насока. Понякога под формата на революция. Добре обмислена, добре планирана. Създаваща усещане за избор. А всъщност добре манипулирана илюзия. Избор няма. Има роби. Има и грабливи птици. Чакащи разстрел.

Няма коментари:

Публикуване на коментар