Липсва ми непукизма на миналото. Да си останеш в леглото, да сменяш канал след канал, или книга след книга, и да не ти дреме особено. Не е далеч времето, когато бях писала затова. Сега постоянно се надбягвам с него и себе си. Победителят е ясен още сега, а да има цел някъде отпред е колкото успокояващо, толкова и натоварващо. Постоянно бързам за някъде или нещо, постоянно кроя планове. Чувствам се изморена от надпреварата със себе си. И него.. Иска ми се да поспра, да се огледам и да помързелувам, но от сърце. Не ми се получава. Чувствам се като фигурка, въртяща се на навита пружина. И не, че е лошо, отвреме-навреме да вземем нещата по на сериозно, да работим активно за тяхното осъществяване, но се страхувам, че това ще се превърне в постоянно състояние. А аз не искам.. Имам нужда от миговете си на непукизъм и блеене в тавана. Съзнанието ми не ще и да чуе обаче! Надявам се да намеря среден път между амбициите и вътрешния си мир.