четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Висш пилотаж врели-некипели

Дошла ми е музата за писане. В главата ми се леят потоци от думи, които искат да бъдат уловени на хартия. Решавам да им угодя, въпреки че съм напълно наясно, че иде реч за разбъркани мисли, идеи, прозрения, вдъхновения и други размисли, и страсти. И сигурно, защото трябва да работя цялото упражнение ми се струва още по-примамливо. Бягство от досадните задължения. Анализ на миш-маша в главата. Свети Валентин е. Каквото и да значи това. На мен не ми е Свети-Валентинско. Сигурно щеше да ми е Трофон-Зарезанско, ако не ме болеше толкова гърло. Ден като ден. Преди отхвърлях този празник с презрението на човек, намиращ се "над тези неща". Днес ми е безразлично. Не пренебрежително, надменно безразлично, а наистина безразлично-безразлично. Без лоши чувства. И все пак е различно, което ми напомня,че трябва да поздравя татко. На този ден преди много години се е родила причината за моето съществуване във формата, в която съм сега. И пишейки тези редове ме осенява неприятно усещане. А именно -колко често пренебрегвам най-важните за мен. От мързел, от егоизъм, от умора. Все глупави извинения. И пак се прокрадва страхът, че ще бъда наказана затова. Че изпускам миговете с любимите за да пълня главата си с глупости, да се вкарвам в измислени драми. Забравям, че времето лети. Забравям, че един ден ще съжалявам за пропуснатите разговори, забравям най-важното, отнесена в ежедневните си глупости. И пак си обещавам, че ще го променя. Че ще се променя. "Happy problems" е изразът, който се изстрелва в съзнанието ми. Научих го този уикенд, докато бях в Хамбург. Ах, Хамбург, още ме държиш.. Макар и за 3 дни донесе вдъхновение, макар под ръка с хрема. Толкова голям и космополитен! Толкова различен и ледено студен. Този проклет вятър! Това проклето време в Германия! Този дъжд и мрак, които превръщат хората в изнервени, агресивни човечета! Германия щеше да е прекрасна, ако не бе това ужано време, което отново поражда трепет по чужди страни. Някъде, където слънцето грее, храната е вкусна, хората усмихнати и щури, а светлината за снимки перфектна. От известно време пръстите на краката ми усещат грапавината на границата. Границата към "другото". И съм щастлива, защото усещам промяната. Щастлива съм, защото усещам, че всичко би могло да бъде различно, че приключенията са пред мен. Само да превъзмогна страха и да прегърна все бягащата ми воля. А мързелът.. Него трябва да преспя. И започвам пак планове да кроя, сметки да правя. В главата ми се въртят книги, филми, кафеварки, машини за правене на пяна, блогове, планове за боядисване, планове за пътуване, планове за учене, планове за слава, планове за печелене на пари. И тяхното харчене.. Пак врели-некипели. А работата, стои и ме чака, докато краката ми стъпват по нагретия от слънце пясък. Някъде, някога..

Няма коментари:

Публикуване на коментар