Щастливци

 

"Скоро ще станеш/бъдеш много щастлив" WTF???
Късметче изтеглено от фейса.

"...в момента, когато постоянно ни имплантират с думата" щастие" и отклоняват вниманието на хората с глупости, това момиче си живя нормално, колкото може и беше истинско щастливо без да мисли за щастие като другите кухи лейки дето само мрънкат и са недоволни."
 -откъс от чат с майка ми.

В последната една-две години толкова често използвам думата щастие, че почти я изтърках.
Искам да съм щастлива. Искам да намеря щастието си. Бла бла бла.. Всички искаме.
Да го намерим. НЕГО. А какво е всъщност щастието?
Не е ли щастие, че майка ти и баща ти са живи?
Не е ли щастие, че имаш два крака и две ръце?
Не е ли щастие, че като си отвориш очите сутрин виждаш светлината на деня?
Не е ли щастие, че никога не си бил покосяван от тежка болест, че имаш възможност да се изразяваш вербално, че за елементарни неща като къпане и хранене се справяш сам.
Защото има хора, които не могат.
Има хора, който в следствие на болест или травма не са дори в състояние да вдигнат лъжицата до устата си, които без да бъдат поддържани не могат да излязат от стаята, които никога няма да имат шанса да тичат, да изкачват стълби, да пътуват, да се влюбят, да общуват свободно.
Аутсайдери, обречени на изолация до сетния си час.
Отхвърлени от обществото и забравени от "приятелите".
Един от тези хора, само на 30 скоро си е отишъл.
Момиче като теб и мен. Момиче, мечтало за бъдеще, семейство, любов.
Момиче имало НЕ-щастието вследствие на болест да остане полу-инвалид. Само на 17!
Момиче като теб и мен!
Ето това е  НЕ-ЩАСТИЕ!
А не постоянното мрънкане и недоволстване.
И всъщност излиза, че имаме всичко за да бъдем щастливи, а вместо това губим миговете си с илюзий, гоним спомени, вкопчваме се в измислените си страдания, оставяйки живота да преминава покрай нас. А ние страдаме!

И трябва ли да бъдем покосени от болест за да осъзнаем какви щастливци сме всъщност?
Трябва ли да загубим всичко за да го оценим?
Гонейки щастието...