четвъртък, 12 юли 2012 г.

Иска ми се да пиша откровено, но не винаги ми се получава. Тоест винаги е откровено, но само дотолкова, доколкото позволяват страховете. Да се оголиш. Да дадеш шанс на другите да те осъдят. Да се почувстваш самия ти като пълен идиот. Да признаеш слабостите си, да извадиш на показ мръсните си ризи и най-жалките си страхове. Да споделиш мечтите си е също трудно. Да покажеш огорчението и гнева си. Уж не ми пука, а всъщност явно напротив. Да помечтаеш, да го споделиш. Да се влюбиш отново, да го споделиш. И накрая да се окажеш пак сам, останал само с илюзията и неосъществената си мечта. Да признаеш, чрез собствените си откровения, че пак си сбъркал, че пак си минал по-стария път, че не ти е стигнала силата да наклониш на другаде везната. Срамът пред другите и най-вече пред себе си.
А сякаш на другите им дреме. Само възможност да си отдъхнат, че не са единствените несполучили, че има и други въртящи се в кръг.
И май страхът да не разочароваш сам себе си, най-голям си остава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар