Не, че не минава. И не, че ме учудва. Всъщност драма няма. Има търсене и очаквания, насочени в грешна посока. Дали страдам? Не. Този път не. Учудващо. Сигурно, защото зная, че там някъде, зад ъгъла има нещо, което ме чака. Като всеки път. И дали това "нещо" ще е "нещо" ново, "нещо" хубаво или старата песен на нов глас, това ще разбера едва когато взема завоя.

Дали страдам? Не. Но липсата на страдание не изключва автоматично разочарованието. И донякъде огорчението. Разочарование, породено от собствената ми слабост и не-зрялост. Огорчение от сблъсъка с действителността. Или поне част от нея. Тази, в която думи като "лоялност, приятелство,разбиране,принципи" са загубили смисъла и са се превърнали в нарицателни за "изостаналост и скука". Тази, в която "да бъдеш искрен в отношенията си с хората" се определя като висша форма на слабост.

Седя и си мисля..

Ние сами създаваме своята действителност. Или поне сами избираме, кого да допуснем в нея. 

И тук идва въпросът.. Това ли е реалността, която аз искам за себе си? Илюзии, пошлост, повърхностност? И отговорът за огорчението се оказва разочарованието. Не от "неуспеха", а от хората. В които исках да вярвам.. От нашето време, в което стойностите губят стойност.
Не страдам. Просто размишлявам. И това вълнение ще отмине. Това, което ме мъчи обаче е; "коя е моята реалност и защо винаги търся вълненията"?