С маска на носталгия

Всеки сам си избира.
Понякога ме обзема носталгия.
По нещо или някого.
В случая някого. 
И не е носталгия, а едно по-особено чувство. 
Какво беше. 
Какво можеше да бъде.
Какво няма да е. 
Но това чувство е моментно и с времето все по-рядко. Раната заздравя, а чувството, което бъркам с носталгия се появява само, когато реша да забравя и да помечтая за човек, който съществува само в съзнанието ми. 
Един идеализиран образ, който ТОЙ никога не е бил, но аз съм искала да вярвам, че е.
Потапям се в това чувство.
На мъка.
Обида.
Болка.
Надежда.
Разочарование.
Ревност.
И после отварям очи. 
Виждам НЕГО.
Изпълнен със страх.
Предразсъдъци.
Грубост.
Несигурност.
И съм готова да продължа.
Без НЕГО.
Изпълнена с надежда.
Освободена от илюзии.
Благодарна за този съдбовен подарък.