Седя на топло вкъщи, до мен салатата за обяд, пред мен монитора провокиращ мислите ми.
От едната страна ситуацията в България, от другата страна ЖИВОТЪТ в своята цялост.
От едната страна моралният дълг като гражданин, а от другата АЗ.
АЗ, която не желае да бъде част от всичко това.
АЗ, която се бунтува.
АЗ, която разбира, че всичко е безмислено.
Животът, на който НЕ МУ ДРЕМЕ!
Животът, който съществува заради самото съществуване.
И ние, които се впрягаме в една или друга кауза, забравяйки останалия свят, забравяйки историята.
А историята?
Тя си се смее отегчено отстрани. На историята всъщност не й дреме! Един бунт повече или по-малко, един живот повече или по-малко, една държава повече или по-малко.
Всичко се повтаря и ще продължи да се повтаря дори, когато нас ни няма.
Седя на топло, салатата вече е изиграла своята роля в историята. Отстрани е тефтерът.
Ще правя списък за Коледа. За подаръци, за картички, за да не забравя никого.
В България се бият. В България горят. Нещо пламва и в мен. Нещо ме пробожда.
Една искра. Едно отчаяние. Едно безсилие. Едно чувство, разтърсващо душата ми и подтикващо към революция. Желание да размажа няколко физиономии и да сритам няколко задника. Желание да подтисна жената в мен и да пусна на воля война, който се крие в сърцето ми. Войнът, който ми говори от дете, войнът, жаден за справедливост, войнът, готов да пролива кръв.
Пиша и сърцето ми започва да тупти по-силно, а моето друго АЗ да ликува.
Потушавам пламъка още в зародиш. Сломявам НЕГО, когото обичам, защото другата част от мен-онази мъдрата, надживяла времето и историята, ТЯ-знае по-добре.
Защото ТЯ е била ТОЙ преди.
Тя осъзнава, че всичко е фарс, че всичко се повтаря в неспиращ кръговрат, че една революция приключва за да започне отново някъде другаде.
Мисля си за подаръци и домашен уют. Женската част в мен започва да взима отново превес.
Мисля си и за Николинка от Котел, която не знае, кой е Бойко Борисов. Николинка, която няма телевизор. Николинка, която е на крачка от вулкана в София, но не го знае. Николинка, която знае единстено, че трябва да оцелее през зимата. Николинка, която трябва да заработи още 5 лв. на някой строеж.
Мисля си за Мария, която има нужда от трансплантация. Мария, в чиито вени тече и моята кръв. Мария, която има мечти и семейство, но може би няма бъдеще.
За нея си мисля. И за хилядите други като нея.
Мисля си за Африка, за децата умиращи от глад, за богатите откачалики без сърца, за премръзващите безпризорни, за малтеретираните по цял свят души.
Какъв циничен свят!
А на животът всъщност не му дреме. Нито за нас, нито за нашите каузи! Само ние се впрягаме, безмозъчни добичета.
Историята се повтаря. Човекът умира за да даде място на друг. Друг, който да извърви пак същия път. А ние се вкопчваме, забравяйки да дишаме!
България. Обичам те, но и си ми безразлична. Страдам по-теб, но и те отричам. Нека ме разпънат на кръст!
Протестите..
Пак този пламък в мен и пак това безсилие.
Планът е начертан. Изходът е ясен. Само играчите се крият в сенките, докато пешките проливат кръв и хабят енергия. От която нещо се храни..
Аз съм животът. Това поне го знам..
"...I may be numberless, I may be innocent
I may know many things, I may be ignorant
Or I could ride with kings and conquer many lands
Or win this world at cards and let it slip my hands
I could be cannon food, destroyed a thousand times
Reborn as fortune's child to judge another's crimes.."
Няма коментари:
Публикуване на коментар