Накъде?

Не ги разбирам! Колкото и да се опитвам да ги приема, такива каквито са, не успявам! Уж хора като нас, а всъщност толкова други. Опитвам се да приема тесногръдието, сковаността, цялата престорена любезност и повърхностна арогантност, криеща страхливите им душички. Дали съм крайна? Сигурно! И да- има и мили, сърдечни, човечни, има и изключения. Но толкова малко сред толкова хора. Ще експлоадирам! Не мога да търпя лицемерното им поведение и постоянно недоволство, не мога да търпя себе си в цялата тази действителност! Не мога да търпя факта, че се превръщам малко, по-малко в тях- изнервена, забързана, стресирана, недоволна! Толкова привилегии и толкова ограничения, насадени им още с раждането. Цената на уреденото общество и цената, която ние заплащаме заради нашето не-уредено.
Толкова еднакви и толкова различни!
А дали те ни разбират? Едва ли!
Желанието да избягам става все по-осезаемо и по-силно... Превзема ме изцяло и броя дните до своето бягство. Нo накъде да поема?