В желанието да създаваме перфектни образи за себе си, забравяме кои сме всъщност. Навън сме смели, умни, остроумни, красиви, успешни, интересни. Обикаляме света и  демонстрираме в публичното простронство, колко е "смислен" животът ни. Вадим цитати, имитираме обществени  позиции, изграждаме илюзии, скрити зад мониторите. Малко по-малко светът в Матрицата започва да става наша реалност, а ние дори не го забелязваме. Не мислим, а лайкваме, не се гледаме в очите, а поустваме снимки, не общуваме, а оставяме "перфектните" си образи да се мамят. Ходим със слушалки в ушите, с погледи, забити в малките мониторчета на смартфоните си и си мислим, че живеем. И сигурно е така..
Живеем без да опознаем себе си, живеем заради другите. Пропускаме да чуем собтвените си мисли в желанието да убедим в съвършенство. Ние вече НЕ знаем кои сме, защото сами сме повярвали в образа от екрана. Заблудате е толкова голяма, че се е превърнала в реалност.
Овладени сме доброволно. Не се налагат чипове за следене, както предричаха някои. Не се налага дори контрол, защото сами сме си надянали оковите. И ни харесва. Харесва ни да сме тамогочета, зазяпани в блещукащи екрани. Харесва ни да ни харесват и градим образи за да потдържаме илюзията. А илюзията, която ни продават я наричат "свобода". Свобода на словото, свобода на избора. Угодни някому избор и слово поднесени на тепсия. Не нашите мисли превърнали се в избор, не нашия избор превърнал се в слово, не нашето слово пишещо история. Ние сме кукли на конци, които са повярвали, че диригират парада. А публиката се смее ли смее..