четвъртък, 10 януари 2013 г.

Bullshit

Усещам, че единствения начин, да предпазя блога си от собствените си глупости, е да залича всеки намек за своя образ в него. Образа с име, фамилия, адрес, социален статус, минало и очаквания за бъдещето. Вместо това сменям снимката и си казвам 'скоро'. През това време суетата и страховете се радват. Ама да видим. Те мен ли, аз тях ли..Ще си се надцакваме до безрайност. Не ща да ме прихваща болестта на "големите блогъри" и предимно "големите блогърки", или, как за 60 секунди да се превърнеш в комерсиален драскач. Че аз даже драскачка не мога да стана.  А и не искам. Искам си граматическите грешки, искам и буламачите да си споделям. Най-голямата опасност, дебнеща изливачите на души е факта, че може да станат известни. Особено, ако владеят дар словото и имат що-годе идея от сошъл медиа. След това идва желанието да впечатлят,следвано от комерсиален боклук, който според тях би привлякъл вниманието на още повече фенове. После идва надиграването с другите блогъри за повече кликове и лайкове. Накрая идва скуката. Обаче славата е примамливо плодче. Да те познават, да те цитират, да те търсят и да ти се възхищават. Накрая ти изпиват малкото останъл мозък със сламка и ти пълнят празната кратуна с още суета. Сладко е плодчето, да. Ама докато си се усетил и си станал досаден. Известността може да бъде наистина кофти отрова за истината. Спираш да пишеш за мъката си, за да не те помислят за слаб. Не говориш за разбитото си сърце, защото любовта порок била. Не показваш кирливите си ризи, щот нали си по-добър от другите. Не говориш за страховете си, та да не уплашиш близките. Спестяваш малко от еуфорията, за да отклониш завистливите погледи. Създаваш повърхностни образи.
Преди време имах блог. Беше без намек за МЕН. И беше истински. С най-низкото и най-възвишеното. Защото знаех, че никой не знае. Изливах си на воля и яда, и беса, и радостта, и агресията, а тук-таме и по-малко малко смирение. Малко, малко, ама истинско. И тук пиша все още истински, но усещам как примката се затяга, а аз съм на крачка, пак да се чупя. И май  излиза, че ме е шубе да се покажа цялата! Защо ли? Защото сме насадени със страхове и изпълнени с очаквания. Свои и чужди. И тези на фенове. О, я fuck off!

Няма коментари:

Публикуване на коментар