петък, 21 декември 2012 г.

Моята мила, родна страна...


В България ми е тъжно и ми се плаче често от безсилие. Дали съм изнежена от запада?
Или просто запада засилва контрастта? Сякаш хората тук не забелязват. А може би просто са свикнали? Толкова нищета. Толкова хора, мръзнещи без покрив. Толкова възрастни, броящи последните стотинки за кофичка мляко. Толкова лица, белязани от лишения. Чувствам се виновна, защото не мога да помогна. Гледам телевизия и просто не мога да повярвам, докъде сме я докарали. Толкова е абсурдно, а сякаш съм единствената, която го вижда. Сякаш хората тук, до толкова са свикали, че са го приели за нормално.?! Всеки път се моля да видя промяна към по-добро и всеки път си тръгвам със свито сърце. Искам да се боря, но май ще съм сама? Сигурно е лесно отстрани да се говори? Не го чувствам така. Не говоря от позицията на "силната", тази, която след две седмици ще се върне в "уреденото си общество". Говоря от позицията на човек, който вярва, че всеки камък на мястото си тежи. Искам да се върна, искам да бъда по-близо до родителите си, искам да допринеса за развитието на нацията ни, искам да се гордея с народа си... И затова ми е мъчно-народ няма! Има отделни единици, които за да оцелеят са готови да стъпчат други. Липсва милосърдие, липсва общо съзнание. Всеки гледа себе си да уреди, пък било то и смачквайки друг. Не разбирам какъв ни е проблемът? Толкова ли не можем да се вдигнем на борба, толкова ли сме страхливи и безхарактерни? А може би просто си харесваме ролята на мъченици? Да седнем на маса и да роптаем срещу правителството, законите, системата. Да философстваме, надвесили се над ракийката. Някаква мазохистична любов ще е това... Робско племе сме. Понякога се упреквам, че живея "навън", на "сигурно". Понякога проклинам избора си. И тогава се връщам. И разбирам, че избор всъщност нямам и че не всичко, що хвърчи, се яде. А в България хвърчат много илюзии и празни обещания за по светло бъдеще. И сигурно ще е по-светло. Но не и за нас, простосмъртните, а за онези "горе". И за жалост промяна едва ли ще има,  докато не открием отдавна загубената си гордост - личностна, всеобща, народна. Защото може да не сме вече под робство, но носим ратайски души..


1 коментар:

  1. Ами 5 века "присъствие" са си казали думата за жалост. Живота в БГ е доста труден и хората са станали вълци единаци поради този факт. Щом си намерила спасение зад граница бих посъветвал да започнеш да се наслаждаваш на живота извън дъното на Балканите и Европа. Естествено това е скромното ми мнение което аз не искам да натрапвам. Просто, смятам че се огорчаваш за нещо което или трябва да приемеш и да се бориш или да загърбиш и да не поглеждаш никога повече назад.
    :)

    ОтговорИзтриване