Катарзис

Аз и моят вътрешен катарзис. Толкова мразен и толкова нужен.

Може би ще сключим мир. Или поне примирие, докато не дойде момента да се намеси отново.

Казаха ми, че изглеждам депресирана. Друг го нарече "екзистенциална криза". Бих се съгласила с втория. Но и другия имаше право. Така започва всяка депресия, ако не успееш да изплуваш. Не се уплаших от думата депресия. Знам, че не е. Но дали ще изплувам... не бях сигурна. Сега вече знам. Било е за добро. Кризата винаги е за добро. Защото само разрухата е в състояние да задвижи градивните сили. Усещам ги. Отново. Силата, надеждата, мечтата и куража. А те заедно водят към смисъла. Този смисъл, който все ми бяга. Или бягаше..(?)..

7 години за да стигна дотук. Няма да ги върна. А самобичуване само ранява. Мога да продължа, като използвам поуката от тях за да направя следващите 7 по-добри.

А мога и да се наранявам. С упреци към самата себе си. Самосъжаление и в крайна сметка примирение с това, от което винаги съм бягала. Да бъдеш като другите. Да бъдеш доволен с малко. Щом и другите "СА", какво мрънкаш за още? Забравих, че не съм другите. Забравих коя съм. Забравих защо "си тръгах" преди малко повече от 7 години. Бях малка. Вярвах, че ако избягам ще постигна повече. Имала съм право. Но бях наивна. Трябваше да оцелея. И някъде по пътя фокуса се премести. От това, което копнеех да бъда, към това, което системата ме застави, а обстоятелствата накараха да приема за истина. Докато вътрешно умирах. За да стигна до тук. Аз и моя катарзис. Моят другар. Забравих, че аз определям живота си, а не обратно. Поне не би трябвало.

Започнах да си спомням. За ужас на системата.

Мисля си... Ами ако утре умра? Взех някои грешни решения, загубих време, но все пак се бях осмелила да тръгна по-трудния път.

Предполагам, че няма да съм щастлива, че не достигнах целта си, но поне имах куража да поема по пътя.

И тук идва въпроса. Ами ако не е утре? Нито вдруги ден, нито след месец. Какво ще стане, ако се случи в дълбока старост? Ще мога ли да си простя, ако съм била таква "каквато е трябвало", а не такава каквато съм искала? "Задоволителна" работа, примерна гражданка, плащала редовно сметките си, създала семейство, концентрирала собственото щастие върху децата си. Повярвала, че след сватбата смисъла на живота се прехвърля върху набирането на стаж за пенсия и възпитанието на отрочетата. Отрекла себе си, задоволявайки се с мисли като "Еми така е в живота. Така е било, така и ще бъде" .Проектирала тайно собствените си отдавна отписани мечти и амбиции върху децата. С надеждата, те да намерят куража да направят друг избор.

В крайна сметка краят е ясен, а смъртта неизбежна. Изборът е наш, а пътят е важен.