Пише ми се. Искам да предам форма на вихъра в главата си. Да го огледам добре. Да го анализирам, да открия слабите му места, да забележа детайлите. Да го разбера. Да се разбера.
Но ми е трудно. Взимам химикала и се спирам. Докосвам клавиатурата, но екрана остава празен. Имам нужда да се видя. Отстрани. Отвън навътре. Обективно. Не обратно. Без емоция. Без да накланям везната. Искам да разбера, къде е... Пътят, бъдещето, миналото ми. Къде съм аз. Накъде съм тръгнала. Какво искам и защо ми е трудно да се фокусирам в момента. Липсва ми структура. Поне малко. Имам нужда да пиша, а осъзнавам, че не умея. 

С изключение на сегашния миг. Дори не мисля, думите сами се плъзгам между пръстите ми. Искам да го задържа, но мога единствено да продължа. 

 Май се свърши...