петък, 8 юли 2011 г.








Понякога се питам: какъв е смисълът?
Храним се, дишаме, спим, боледуваме, "страдаме", "обичаме", списъкът е доста дълъг..
Но накъде сме тръгнали в действителност?
Или може би- Откъде сме тръгнали?
Каква е водещата сила? Кое ни кара да продължаваме напред?
Или просто си мислим, че се движим?
Какво е нужно за да има смисъл?
Щастливи ли сме?
Какво ни е нужно за да изпитваме удовлетворение?
Понякога си мисля, че сме кукли на конци, повярвали, че всъщност ТЕ са кукловода.
Има ли смисъл?
"Няма смисъл да търсиш смисъл" ще каже някой...
А дали е така?
Вървиш по улиците и виждаш хиляди лица, хиляди очи...
И всички те търсят...
Повечето се стараят да изглеждат щастливи, доволни, преуспели.
Но колко от тях всъщност са?
Какво се крие зад маската на суетата?
Разбити сърца? Неосъществени мечти? Планини от страхове?
А къде е разковничето?
Кое е причината за воините, които водим със самите себе си?
Кое е нещото, което би могло да донесе мира в сърцата ни?
Нова работа? Нова кола? Нова къща?
А може би завистта на другите?
Можем ли да залъжем самите себе си?
И тук идва момента...
Кога наистина се чувставаме щастливи?
Но не онова, " празното щастие" запред света, а истинското- изпълващото, даващо криле?
Възможно ли е да бъде достигнато, а камо ли задържано?
А Аз?
Къде съм аз в цялата схема?
Щастлива ли съм? Удовлетворена? Спокойна?
Опитвам се да си спомня...
Кога беше последният път, когато съм се чувствала щастлива?
Не беше отдавана..., но беше кратък момент, превърнал се в спомен.
И все пак...
Май там е разковничето.
Премислям пак, опитвайки се да извадя още такива моменти на повърхността.
И малко по малко отговорът добива форма в главата ми...
Кога съм била наистина щастлива? Безкрайно, изпълващо, експлоадиращо?
А отговорът става от секунда на секунда все по-ясен, все по-сигурен...
Когато съм обичала.
Но не просто така, на думи, а наистина.
Когато съм чувствала, че сърцето ми ще се взриви от любов..
Когато ми се е искало да прегърна целият свят, когато съм чувставала обичта на човека до себе си, когато съм знаела, че нищо и никога не ще може да я заличи...
Тогава някак смисълът е бил винаги там.
Без да го викам, без да го търся....
Той просто е бил там.
Тогава всичко друго е било на заден план, дори нещата, които иначе ни побъркват до лудост...
А нима отговорът е толкова прост?
ЛЮБОВТА???
Звучи чак някак клиширано.
Не обичам клишетата.
А и те не ме обичат...
Тогава възможно ли е да греша?
И все пак?

Няма коментари:

Публикуване на коментар