Година и половина

Година и половина. Толкова е времето, в което отсъствах от този блог. 
Нямах желание, потребност или най-просто казано нужда от него.
Какво се случи в живота ми след 01.06.2015?
Какво се случва в живота на човек за година и половина? 
Много ли е или малко? Значимо или маловажно?
Изживях ли смислено този период или го проспах?
Къде съм сега?
Година и половина. 
Да започнем отначало...
Втората половина на 2015 година беше изнервен период. 
Чувствах се зле на работното си място, а неудовлетвореността ме правеше меко казано пасивно-агресивна.. 
Изгарях. Буквално. Отвътре. 
Чувството не беше ново.
Тази енергия вътре в мен, която иска да излезе, да бъде трансформирана, но не намира път навън.
Резултатът- сърцебиене, раздразнение, хаотични мисли и чувства,
Бяс. 
Бях на хомеопат и в продължение на 3 часа се опитвах да опиша чувството на свръх-енергия, което ме изстисква отвътре.
Тя беше права- трябваше да се науча да канализирам енергията, за да не ме разболее.
В крайна сметка годината започна с ясна равносметка, че трябва да напусна работното си място.
Така и стана.
Случи се бързо, като на шега. 
Приех го за поличба и и в края на зимата вече имах ново бюро, нов стол, нов маршрут всеки ден.
Беше едно страхотно полугодие.
Започнах да спортувама активно, редовно, интензивно.
Тичах много, а с всеки изминат километър нещо се случваше с мен.
Напрежението в гърдите започна да изчезва, съзнанието ми се избистри.
Трансформирах се. Знаех, че имам две възможности- да продължа по същия начин, както до момента или да стана възможно най-добрата версия на себе си. 
Не да надмина себе си, това е невъзможно. Реших да използвам потенциала заложен в мен.
Трансформирах се.
Бях щастлива, както никога до сега. 
Буквално.
Започнах да се храня по-добре.
Почувствах се силна, самодостатъчна и изпълнена с мир. Към самата себе си.
Гордост, защото надмогнах мързеливото момиченце, което винаги отлага.
Бях себе си, творец на собствената си действителност, това, което всеки трябва да бъде.
Случи се и нещо друго. В живота ми се появи всичко това, което бях извикала на глас. 
Буквално със срока, с който го бях повикала и под формата, в която го пожелах.
Беше странно.
Имах любовник. Като по-поръчка. 
Но си остана и само до там. Защото това бе, което изрекох на глас преди да се появи.
Не страдах, когато нещата не се развиха към задълбочаване.
Бях доволна, че се случи, защото имах нужда да си припомня,че съм жена.
Либидото ми бе доста заспало в последните 2-3 години. 
След това реших, че не искам лятото да съм сама. Че искам да пътувам, че искам се почувствам като "нормалните", обвързани млади хора.
Две семици по-късно се случи отново. Като по поръчка.
И отново изпълни предназначението си с прецизна точност. Замина си с края на лятото.
Отново не страдах.
Защото не обичах, а и очевидно увлечението ми премина доста бързо още в самото начало.

За жалост лятното ми увлечение отнесе със себе си и дисциплината, която бях изградила, спокойствието, което бях постигнала.

Пътувахме. Както исках. Но времето все не достигаше за мен самата. Беше лято и имаше достатъчно извинения да не ида на йога, да не тичам, да си позволя вредна храна. 

И така, малко преди коледа, аз съм там, където бях миналата година. Отново преизпълнена с енергия, от която боли вътре в мен.
Сърцето препуска, стомахът е свит, мислите бесни. 
Не спортувам. Докато пиша изяждам поредната "шоколадова радост".
Раздразнена съм на самата  себе си. 
И в същото това време доволна, защото съм още жива  и все още мога променя своята действителност.
Звучи високопарно, но точно това е, което се случи в първата половин година на 2016-та.
Живях в друга действителност. 
Действителност, в която не изпитвам гняв към собственото си бездействие.
Зная, че ще я достигна отново..

Откраднато от Толе

"Преобладаващата част от мисленето на повечето хора е неволно, автоматично, повтарящо се. То не е нищо повече от един вид умствена статика и не изпълнява никаква реална цел. Най-точно казано, вие не мислите; мисленето се случва с вас. Изказването „аз мисля“ предполага волево действие. Предполага, че имате дума по въпроса, че можете да избирате. Ала при повечето хора не е така. „Аз мисля“ е също толкова погрешно, колкото „аз храносмилам“ или „аз циркулирам кръвта си“. Храносмилането се случва, кръвообращението се случва, мисленето се случва.

Гласът в главата има свой собствен живот. Повечето хора са се оставили на милостта на този глас; те са обсебени от мисленето, от ума. А тъй като умът е обусловен от миналото, те са принудени отново и отново да повтарят миналото в действията си. Източният термин за това състояние е „карма“. Когато сте отъждествени, идентифицирани с този глас, нямате и представа как точно се случва. Ако имахте представа, нямаше да бъдете обсебени от него, защото обсебване съществува само тогава, когато човек взема това, което го обсебва, за това, което той е в действителност, т.е. когато той самият стане това, което го обсебва.

В продължение на хиляди години човечеството все повече е било обсебвано от ума, все повече се е проваляло в осъзнаването на обсебващата го цялост като един „не аз“. И в резултат от пълното отъждествяване с ума се е родило едно фалшиво усещане за аза — родило се е егото. Плътността на егото зависи от степента, в която вие — съзнанието ви — се отъждествява с ума ви, с мисленето. Всъщност мисленето не е нищо повече от един мъничък аспект от целостта на съзнанието, от целостта, която вие сте.

Степента на отъждествяване с ума е различна у различните хора. Някои хора успяват да се порадват на периоди, през които са освободени от това отъждествяване (дори тези периоди да са кратки), и покоят, радостта и живостта, която изпитват през това време, придават ценност и смисъл на живота им. Има и периоди, когато в тях се надигат силите на творчеството, любовта и състраданието. Други си остават в непрестанния плен на его-състоянията. Те се отчуждават от самите себе с и, от другите хора, от света около тях. И когато ги погледнете, понякога можете да видите тяхното вътрешно напрежение, изписано на лицето им, с бръчка между веждите, с отсъстващо или втренчено изражение. Преобладаващата част от тяхното внимание е погълната от мисленето, така че в действителност те нито ви виждат, нито ви чуват. Те не присъстват в ситуацията, вниманието им е насочено или към миналото, или към бъдещето, които, разбира се, съществуват единствено в ума им като мисловни форми. Или пък те общуват с вас чрез някаква играна от тях роля, т.е. не чрез себе си. Повечето хора са отчуждени от това, което са, като някои от тях са дотолкова отчуждени от себе си, че поведението им и взаимодействието с другите хора се възприемат като „фалшиви“ почти от всички, освен от онези, които са също толкова фалшиви, също толкова отчуждени от самите себе си, колкото тях.

Отчуждение означава да не се чувстваш удобно в нито една ситуация, на нито едно място, с нито един човек, нито дори със себе си. Винаги се опитваш да стигнеш до „дома“, но никога не се чувстваш у дома. Някои от най-големите писатели на XX в., например Франц Кафка, Албер Камю, Т.С. Елиът и Джеймс Джойс са осъзнали, че отчуждението е всеобщата дилема на човешкото съществуване, вероятно са го почувствали дълбоко в себе си и са го облекли в бляскава словесност. Ала не са предложили начин как да се излезе от него. Приносът им е, че ни представят един образ на човешкото затруднение, така че да го видим по-ясно. А да се види затруднението, в което човек се намира, е първата крачка към преодоляването му.

Раждането на емоцията

Наред с мисленето, макар и не изцяло отделено от него, в егото съществува и едно друго измерение — емоцията. Не искам да кажа, че всяко мислене и всяка емоция произхождат от егото. Напротив, те стават его едва когато се отъждествите с тях и те изцяло ви завладеят, т.е. когато станат „аз“.

Физическият организъм, вашето тяло, има свой собствен разум, какъвто има и организмът на всички други форми на живот. Той реагира на това, което умът ви говори, реагира на мислите ви. Емоцията е отговорът, който тялото дава на вашия ум. Разумът на тялото е, разбира се, неотделим от вселенския ум, той е една от безбройните негови форми на проявление. Разумът на тялото създава временно сцепление в атомите и молекулите, съставляващи физическия ви организъм. Той е организиращият принцип, стоящ зад функционирането на всички органи на тялото; зад превръщането на кислорода и храната в енергия, зад пулса на сърцето, зад кръвообращението, зад имунната система, защитаваща тялото от външни нашествия, зад преминаването на сетивното съдържание в импулси на нервната система, стигащи до мозъка, разкодирани там и събирани, и подреждани, за да се образува съгласувана вътрешна картина на външната действителност. Всички тези, както и хиляди други едновременно протичащи функции, се координират и то перфектно от този разум. Не вие управлявате тялото си. Разумът го управлява. Той също така отговаря за промените в отклика на организма на заобикалящата го среда.

Това е валидно за всяка форма на живот. Един и същ разум придава на растението физическата му форма, след което разкрива себе си в цветето, което растението създава, цветето, разтварящо листенца рано сутрин, за да поеме благотворните лъчи на слънцето, и прибиращо ги след залеза. Той е и същият онзи разум, който се проявява като „Гея“ — сложното живо същество, което е планетата Земя.

Този разум поражда инстинктивните реакции на организма на всяка заплаха или предизвикателство. Той предизвиква у животните реакции, доста наподобяващи човешките: страх, гняв, удоволствие. Тези инстинктивни реакции могат да се приемат за изначалните форми на емоциите. В определени ситуации човешките същества отговарят чрез инстинктивни реакции — също като животните. При опасност, когато оцеляването на организма е поставено под въпрос, сърцето започва да бие по-бързо, мускулите се свиват, дишането се ускорява — подготовка за битка или за бягство. Един изначален страх. Когато човек е поставен натясно, в тялото изведнъж избухва пожар от интензивна енергия, която влива в тялото непознати дотогава сили. Един изначален гняв. Тези инстинктивни реакции наподобяват на емоциите, но не са емоции в истинския смисъл на думата. Фундаменталното различие между инстинктивна реакция и емоция е следното: инстинктивната реакция е пряк отговор на тялото на една или друга външна ситуация. Емоцията е реакцията на тялото на една или друга мисъл.

Непряко, една емоция може също така да бъде отговор на действителна ситуация или събитие, но ще бъде отговор, преминал през филтъра на умствената интерпретация, през филтъра на мисленето, през умствените понятия за добро и лошо, харесване и нехаресване, аз и моето. Например, вероятно няма да изпитате никаква емоция, когато ви кажат, че нечия кола е била открадната, но когато откраднатата кола е именно вашата, сигурно доста ще се разстроите. Учудващо е каква силна емоция може да породи мъничкото умствено понятие „мой“.

Въпреки че тялото е много разумно, то не може да направи разлика между действителна ситуация и мисъл. И реагира на мислите сякаш са действителност. Не знае, че те са единствено и само мисли. За тялото една тревожна, изплашена мисъл означава „аз съм в опасност“ и то реагира съобразно с това, дори ако мислите тази мисъл, лежейки в топлото и удобно легло през нощта. Пулсът ви се ускорява, мускулите се свиват, дишането забързва. Натрупва се енергия, но тъй като опасността е само умствена фикция, енергията няма къде да се изразходва. Част от нея се връща в ума и създава още по-тревожни мисли. Останалата част се преобразува в токсини и нарушава хармоничното функциониране на тялото.

Емоциите и егото

Егото е не само ненаблюдаваният ум, гласът в главата, който претендира, че сте вие, но също и ненаблюдаваните емоции, представляващи реакцията на тялото на това, което гласът в главата казва.

Вече видяхме с какъв вид мислене се занимава его-гласът през по-голямата част от времето и нарушеното функциониране, вътрешно присъщо на структурата на мисловните процеси, независимо от съдържанието им. Именно на нарушеното функциониране на мисленето тялото реагира с негативни емоции.

Гласът в главата разказва история, на която тялото вярва и реагира съответно. Реакциите му са емоциите. Емоциите на свой ред връщат енергия на мислите и така ги подхранват, т.е. подхранват онези мисли, които са ги създали. Установява се порочен кръг между неизследваните мисли и емоции, пораждащи емоционалното мислене, и емоционалните истории.

Емоционалният компонент на егото се различава при различните индивиди. При някои е по-голям, отколкото при други. Мослите, които дават тласък на емоционални реакции в тялото, понякога могат така бързо да се задействат, че още преди умът да има време да ги огласи, тялото вече им е отреагирало с емоция, а емоцията се е превърнала в реакция. Тези мисли съществуват в едно предсловесно състояние и могат да бъдат наречено невербализирани, несъзнателни допускания. Те произхождат от обусловеността на човека в миналото, обикновено от ранното детство. „На хората не може да им се вярва“ е едни пример за несъзнателно допускане от страна на човек, чиито родители или братя или сестри не са го подкрепяли и не са му вдъхвали доверие. Ето няколко още по-чести несъзнателни допускания. „Никой не ме уважава и цени. Трябва да се боря, за да оцелея. Парите никога не стигат. Животът винаги ви измамва. Не заслужавам да живея охолно. Не заслужавам да бъда обичан.“ Несъзнателните допускания създават емоции в тялото, които на свой ред пораждат активност в ума и/или незабавно реагиране По този начин те изграждат личностната ви действителност.

Гласът на егото непрекъснато нарушава естественото състояние на благополучие на тялото. Почти всяко човешко тяло е подложено на голямо количество напрежение и стрес, не защото го заплашва някакъв външен фактор, а защото е под обстрела на ума. Към тялото е прикрепено едно его, което задължава тялото да отговаря на всички съставляващи егото умствени модели на нарушеното функциониране. По този начин един поток от негативни емоции се лее успоредно с потока от безспирно и натрапчиво мислене.

Какво представлява негативната емоция? Емоция, която е токсична за тялото и се намесва в неговото равновесие и в балансираното му функциониране. Страхът, тревожността, гневът, затаеното недоволство, тъгата, омразата или интензивната антипатия, ревността, завистта — всички тези емоции нарушават енергийния поток на тялото, отразяват се негативно на сърцето, имунната система, храносмилателната система, произвеждането на хормони и т.н. Дори конвенционалната медицина, въпреки че все още знае твърде малко за начините, по които егото действа, започва да признава връзката между негативните емоционални състояния и физическите болести. Емоция, която вреди на тялото, вреди и на хората, с които влизате в контакт, и непряко, чрез процеса на верижната реакция, на безброй други хора, с които никога не сте се срещали. За всички негативни емоции има един общ термин: нещастие.

Имат ли позитивните емоции обратния ефект върху физическото тяло? Укрепват ли имунната система, вдъхват ли нови сили и дух на тялото, лекуват ли го? Да, те правят това, но е нужно да разграничаваме позитивните емоции, породени от егото, от по-дълбоките емоции, които се излъчват от естественото ви състояние на свързаност с Битието.

Позитивните емоции, породени от егото, вече съдържат в себе си своята противоположност и доста бързо могат да преминат в нея. Ето няколко примера: това, което егото нарича „любов“, е притежаване и пристрастеност, а те лесно могат да преминат в омраза. Радостното очакване на едно бъдещо събитие, чиято значимост егото е надценило, лесно може да премине в неговата противоположност — провал или разочарование, — след като събитието се е случило и преминало, или ако не е удовлетворило очакванията на егото. Похвалите и признанието ви карат да се чувствате изпълнени с живот и щастливи днес, критиките и пренебрежението ви карат да се чувствате отхвърлени и нещастни утре. Удоволствието от един бурен купон се превръща в сивота и махмурлук на следващата сутрин. Няма добро без лошо, няма високо без ниско.

Породените от егото емоции имат за основа отъждествяването на ума с външни фактори, а всички външни фактори са нетрайни, променящи се от един момент на друг. По-дълбоките емоции всъщност не са емоции, а състояния на Битието. Емоциите съществуват в царството на противоположностите. Състоянията на Битието могат да бъдат засенчени, но не притежават противоположности. Те възникват вътре във вас — като любовта, радостта и покоя, които са аспекти на истинската ви природа.

Патицата с човешки ум

В „Силата на настоящето“ споменах за едно мое наблюдение — след като две патици се сборичкат (това впрочем никога не трае дълго), те се разделят и излитат в противоположни посоки. След малко всяка патица енергично плясва с крила няколко пъти, с което освобождава допълнителната енергия, създала се в нея по време на боричкането. Полетът й продължава, все едно нищо не се е случило.

Ако патицата имаше човешки ум, щеше да продължи да си мисли за боричкането като създаде история за него. Историята й вероятно щеше да бъде нещо такова: „Не мога да повярвам какво онзи ми причини. Доближи се на по-малко от десет сантиметра до мен. Мисли си, че блатото е негово. Изобщо не се съобразява с личното ми пространство. Вече никога няма да му имам доверие. Следващия път сигурно ще направи друго нещо — само и само да ме ядоса. Сигурен съм, че вече планира какво ще е то. Ала аз няма да го търпя. Ще го науча аз него, ще му дам такъв урок, че ще ме помни“. И т.н., и т.н., умът изприда своите истории, продължава да ги мисли и да говори за тях дни, месеци, понякога дори години по-късно. Що се отнася до тялото, боричкането все още продължава и енергията, която то генерира в отговор на всички мисли е емоция, генерираща на свой ред още мислене. Това е емоционалното мислене на егото. Виждате ли колко труден би станал животът на патицата, ако имаше човешки ум. А именно така се държат повечето човешки същества. През цялото време. Няма ситуация или събитие, които да са веднъж завинаги завършени за тях. Умът и създаденото от ума, „аз и моята история“, ги продължават и пресъздават отново и отново.

Ние сме форма на живот, изгубила пътя си. Всяко нещо в природата, било то цвете, дърво, животно, може да ни преподаде важни уроци, стига да спрем, за да го погледаме и послушаме. Урокът, който ни преподава нашата патица, е следният: плеснете с крила — преведено на човешки език „освободете се от историята“ — и се върнете на единственото място, което съдържа сила — настоящия момент.

Да носиш миналото със себе си

Неспособността или по-скоро нежеланието на човешкия ум да се освободи от миналото е описана по много красив начин в историята за двама дзен-будистки монаси — Тадзан и Екидо. Веднъж се случило да вървят по селски път, целият в кал от наскорошните проливни дъждове. Приближавайки се до едно село, монасите срещнали девойка, която искала да пресече пътя, но калта била толкова дълбока, че щяла да съсипе коприненото й кимоно. Без да му мисли, Тадзан я вдигнал на ръце и я пренесъл на другата страна.

Монасите продължили пътя си в мълчание. Пет часа по-късно, когато вече приближавали манастира, където щели да се подслонят, Екидо не издържал и най-после заговорил за това, което го гнетяло: „Ама защо взе на ръце онова момиче? — запитал той. — Ние, монасите, не бива да постъпваме така.“

„Оставих я на земята преди часове — отвърнал му Тадзан — Ти още ли я носиш със себе си?“

Сега си представете какъв би бил животът на някой, който през цялото време живее като Екидо, никога не успява или никога не пожелава да се освободи вътрешно от ситуациите, натрупвайки все повече и повече „материал“ вътре в себе си — именно такъв е животът на преобладаващата част от човечеството. Какъв тежък товар от минало носят хората в ума си!

Миналото живее във вас под формата на спомени, но спомените сами по себе си никога не са проблем. Всъщност именно чрез спомените вие се учите от миналото и от миналите си грешки. Единствено когато спомените, т.е. мислите за миналото изцяло ви превземат, те стават бреме, стават проблем, стават част от усещането ви за вашия аз. Вашата личност, обусловена от миналото, се превръща във ваш затвор. Спомените ви се пропиват с усещането за аза и историите ви стават този, като когото се възприемате. Този „малък аз“ е илюзия, която засенчва истинската ви идентичност, безвремево и непритежаващо форма Присъствие.

Вашата история обаче се състои не само от умствена, но и от емоционална памет — стари емоции, които непрекъснато се съживяват. Също както онзи монах, носил със себе си товара на своето негодувание пет часа, като го подхранвал с мислите си, така и повечето хора носят почти през целия си живот огромно количество ненужен багаж, както умствен, така и емоционален. Те ограничават себе си чрез скърбите си, чрез своите оплаквания, враждебност, чувство за вина. Емоционалното им мислене се е превърнало в техен аз и те са се вкопчили в старите емоции — защото те подсилват идентичността им.

Поради човешката склонност да се увековечават старите емоции, почти всеки носи в своето енергийно поле натрупвания на стари емоционални болки, наричани от мен „болково тяло“.

Но пък можем да престанем да добавяме още и още неща към болковото тяло, което вече имаме. Можем да се научим да прекършваме навика да трупаме и увековечаваме стари емоции всеки път, когато той отново надигне глава, като плеснем с криле (метафорично казано) и като се постараем да не обитаваме с мислите си миналото, независимо дали става дума за нещо, случило се вчера или преди тридесет години. Можем да се научим да не поддържаме ситуациите и събитията живи в ума си, а да връщаме отново и отново вниманието си към първичния, безвремеви настоящ момент, да се откажем в името на настоящето от безспирното създаване на умствени филми. Истинското Присъствие се превръща в наша идентичност, а не мислите и емоциите ни.

Нищо, случило се в миналото, не може да ви попречи да бъдете присъстващи в настоящето, А след като миналото не може да ви попречи, каква е тогава силата му?"

Взето безсрамно назаем (без писмено или поне устно разрешение) от Екхарт Толе с любезното съдействие на Chitanka.info

Щурци

Щурци. Толкова звънки. Сякаш леглото ми е изнесено на терасата.
В София за жалост ги няма. Или поне там, където живея.
Щурците ми липсваха най-много през годините. И черешите. И полята от макове. Обичам сезона на маковете. Обичам да пътувам с влак. Ако трябва да си призная и против градския транспорт против нямам.. Може би, защото не го ползвам често..
Или по-скоро защото обичам да зяпам. Хората. Жестовете им. Лицата. Гадая, какво мислят. От какво се боят? Защо се усмихват? Защо са намусени? Какви ли семейни драми ги мъчат?
Дали са влюбени? За какво се борят? Аз като тях ли съм? А как ли изглеждам отстрани? Нещо като "социо-воайорство" без сексуален контекст.
А с влак е още по-хубаво. Невероятно е, какви образи живеят сред нас! Странно как, но влакът сближава, развързва езици, превръща се в изповедалня, докато през прозореца се менят пейзажите. Прекрасни по това време на годината. Свежо зелени, червени, на места шарени. И тези гигантски морета от макове.
И алергията ми. Да си дойда на дума. Не може все пак всичко идеално да е..
Не искам да се затварям в офиса, не искам уикенда да  е само два дни. Не и когато е толкова цветно..
Не и когато чувам песента на щурците..

Проявих жестокост. Казах истината, но все пак си беше жестокост. Сега един човек размишлява над моите думи и изпитва чувство на вина към друг. Може би дори се възхищава на моята "честност". 
А беше всъщност подлост. Защото исках да посея съмнение, а не да помогна, както накрая го представих. Подлост от слабост.
Да уязвя някого, зад фасадата на добронамерен съвет.
Да натрия носа.
Да покажа, как би било правилно.
Да се направя на много "печена" и различна, само за да прикрия собствената си уязвимост и несигурност.
Казах истината. Единственото ми успокоение.
Чувствам вина, а семето на съмнението е вече посято. И в мен и в него.
Ще сърбам собствената си попара, защото се поддадох на страха и слабостта си.

Равносметки

 Миналата година по същото време и резултатите:

- Да намаля шоколада.
- Да пия повече вода.
- Да не прекалявам с тестените храни.
- Да спортувам.
- Да не пия кола и да не ям рафинирана захар.
- Да се науча да карам, ако не трактор, то поне друго подобно на 4 колела... Ами научих се. Поне на теория. На практика все още "ме возят".
- Да "проплувам". Може би не Ламанша, но поне Дунав! :D Не се научих, но пък си купих спортен бански като за начало :)
- Да спра да "дрънкам" (както в момента), а да действам.
- Да стана малко по "kind" в отношенията си с хората.
- Да почивам поне 2 дни в седмицата.Факт.
- Да си засадя мента и босилек на село (или поне на терасата). Засадих, ама не ми се хвана.
- Да направя "онази" крачка. Голямата крачка е вече факт.
- Да оставя косата си да ме краси в естествените си нюанси. Професия брюнетка със залежи на медни жилки.
- Да се сбогувам с два призрака. Сбогувах се. Свободна съм.
- Да стана "официална" гражданка на още е една държава. Станах. Без ясна идея защо...?
- Да прочета два романа на Блага Димитрова.
- Да проговоря испански.

Тази година...?
Благодарна съм. Затова, че съм още тук.
Затова, че съм заедно с хората, които обичам.
Благодарна съм и за промяната.
Пожелавам си да бъда по-търпелива и смирена. Може би и малко по-мъдра и "над нещата".
Пожелавам си да се обичам повече и да оценявам наличното, а не да страдам по липсващото, особено, когато то е от лакомия, отколкото необходимост. 
Пожелавам си да мечтая отново.

Моята по-малка сестра

Четох дневниците си. От 2002, 2003, 2004..
Това аз ли съм? Не се разпознавам..
Толкова емоции, толкова чистота, надежда и доброта. Къде е това момиче?
Чета и не вярвам, че съм го писала аз. Сякаш е друга.
Изпълнена със състрадание, мъдрост и плам. Къде е?
Къде остана огъня, къде останаха мечтите?
Там се говори за едно момче, в което е влюбена. "Най-голямата" любов, "най-истинската".
Неизживяната.
Не чувствам нищо, спомените са размазани, покрити са с тонове други.
А тя е толкова добра. Иска неговото щастие, пък било то с друга. Пише му писма, които запечатва в плик. Годината е 2002.
12 години забрава за да бъдат прочетени днес от една непозната.
Една непозната натрапница. Пак тя, но вече различна.
2003
Тя мечтае, тя обича, тя иска да превземе света.
И е толкова наивна, толкова добра по детски.
Защо не я познавам вече?
Къде остана и коя съм аз сега?

Столове

Събирам столове. Еамес. Така се казвали. За блога на "добрата" АЗ. Харесват ми. Вдъхновяват ме. Будят женското в мен, търсещо уюта, дома, топлината, сигурността.
Всичко е лъжа! Живеем в измислица. Имитираме щастие. Публикуваме излъскани образи, а тъжните ни душички се лутат, заблудени в информационната помия, в която живеем.
Какво става? Къде останаха столовете?!
А са толкова хубави...
Заблуда. Живеем в заблуда!
А само любовта е истинска..
Даваща смисъл.
Заслужаваща си..
Чувам гласа на Мариус Куркински. Там. В главата. Рецитиращ мислите ми в монолога си.
Продължавам да търся столове. Защото ме радват. Карат ме да мечтая.
За мястото където ще сместя любовта, която осмисля всичко.
Противоречиви мисли си правят гаргара с мен, карайки ме да отричам столовете, които ме радват. Абсурди на втора чаша малиново вино. И там пак все този въпрос..
Ами ако утре умра?
За къде са ми тези столове?

via Etsy